Димитър Бояджиев

Димитър Иванов Бояджиев (18.05.1880, Татар Пазарджик, дн. Пазарджик - 12.07.1911, София).

Останал сирак на 13 г., поема издръжката на голямото си семейство и напуска училище. Постъпва в общината като писар, самообразова се, пише стихове в социален дух. През октомври 1901 идва в София, работи в Отделението за печата при Министерството на външните работи. Едновременно е уредник на сп. "Летописи" (издавано от К. Величков), в което сътрудничи със стихове и преводи от руски език - творби на М. Ю. Лермонтов, И. С. Тургенев, М. Горки, Л. Н. Андреев, И. А. Бунин, Ф. И. Тютчев и др. Секретар на българското консулство в Марсилия (1907-1909), работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията "Ново време", "Съвременна мисъл", в. "Българан" и др. Самоубива се по лични причини.

В някои от най-ранните стихотворни опити на Д. Бояджиев ("Ще дойде ден", "Нима да вярвам ощ..." и др.) се чувствува влиянието на социалистическите идеи. Скоро нотките на социален критицизъм заглъхват, за да зазвучат отново в края на живота му. Лириката на Бояджиев се насища с лични чувства и има характер на интимен дневник. В повечето стихотворения от това време личното страдание на поета придобива по-широк смисъл - неговият извор може да се открие в бруталностите на действителността, която задушава стремежа на нежната и изтънчена личност към светлина и красота, към поезия и шастие. Приживе Бояджиев не издава книга, за него не е писано нищо. Но някои от стиховете му привличат вниманието на културната общественост с изострената чувствителност на автора, благородството на поривите, изяществото на стиха и високото професионално майсторство. По тоналност Бояджиев се родее със символистите, но не принадлежи към тях. Лириката му е по-жизнена и предметна, образността му е реалистична, със силно изразена импресивност. По-голяма част от стиховете му звучат меланхолично, но свържат ли се с личната съдба на Димитър Бояджиев, ще се види, че песимизмът не е подражание, нито моден повей, а изразява слабостта иа поета в свят на "силни на деня", където духовните му стремления остават неосъществими. В поезията на Бояджиев няма резигнация и проповеди на отчаянието, самотата, смъртта. По дух и характер лириката му е изповедна. Поетът не се наслаждава на страданието си, а иска да избяга от него: изповядва ужаса на опустошената от безверие душа, търси изход от противоречията, които го гнетят. Бояджиев се утвърждава като един от създателите на психологическата лирика в българската поезия, пише винаги с активизирани до краен предел емоции и сетива. Стиховете му се отличават със субективност и камерност. Понякога в тях светът изгубва реалните си очертания, видян твърде лично от поета. Погледът му е насочен навътре, към душевния свят, където открива не по-малко драматичност и конфликтност. Стилът му носи подчертано романтико-лирична багра. Изключение от общата тоналност правят няколкото хумористични творби, плод на всекидневното му участие в българановската среда. Важно място в лириката му заема стихотворението "Марсилия", в което поетът изразява категорична критичност към обществото, носещо аморалност и мизерия.

Псевдоними: Димитър Ивчов, Ех, Ех поет, Б-в, Ивч.



Източник: http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=217
____________________________________________________________________________________________________________________________________________

Димитър Иванов Бояджиев е роден на
18 май 1880 г. в гр.Пазарджик, в семейството
на бояджията Иван Димитров Ивчов и
Екатерина Ненкова. Той наследява от
баща си будната любознателност и
човеколюбие. Фамилията Бояджиев се появява,
когато баща му изучил бояджийският
занаят става собственик на работилница
в Пазарджик.
От малък остава без баща и, като най-голямо
дете (13 годишен) в многобройното семейство,
поема заедно с майката бремето по изхранването;
опитва да ръководи бояджийницата на баща си,
а после работи в канцеларията на общината.
Трябва да жертва образованието и бъдещето си в името на семейството и това е поредният удар, който понася. Мъчи се сам да допълни знанията си – учи самостоятелно руски и френски език.
В първия период от творчеството си ( 1901 – 1903 г. ) Димитър Бояджиев печата преводи и стихотворения в списание „Летописи” и „Общо дело”. Превежда Лермонтон, Тургенев, Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Тютчев, Надсон. През 1898 – 1900 г. когато Бояджиев превежда стихове от Надсон и ги помества в печата едва ли е имало друг поет, който толкова вярно да изразява настроенията и личните му неволи. В лицето на този талантлив младеж ( болен от туберкулоза), който го привлича с поезията си и с драмата на собствения си живот българският поет вижда своя брат по участ.
Първите стихове на Димитър Бояджиев, малко тромави и неугледни в своята форма притежават едно качество, задължително в поезията и във всяко изкуство – те са искрени. Изобщо искреността е характерна отлика на стиховете му. В това търсене на верни, искрени и изповедни интонации се крие най-определящото достойнство на ранните му поетически опити. В творбите му появили се в печата през 1901 г.намираме следите на две противоположни начала – светлото, жизнерадостно начало, любовта към живота, към радостите и насладите му, към духовните ценности, красотата и щастието, от една страна, ( „Пролет”, Весело се слънцето усмихва”, „Испанка”, „Мургашка”) и от друга – скръбта, носталгията, неверието, съдбовните самовнушения, безнадеждното, страха и ужаса от действителността („В самота”, „Посърнал цветец”, „Трепет”, „Под тъмните борове когато седна…”, „Молба”). В поетическия речник на автора от първия период на развитието му (1901 – 1903 г.) преобладава лексиката на тъмните краски.
Творческото разгръщане на поета не продължава дълго – то започва от януари 1901 г. и завършва през есента на 1903 г. след това съвсем внезапно той престава да публикува свои творби, включително и преводи. Така настъпва период на продължително мълчание, който продължава до началото на 1909 г.
През 1908 г. Димитър Бояджиев заминава за Марсилия, където е назначен за секретар на българското консулство. Именно във Франция той отново започва да се чувства поет. Въпреки че тази прославена страна на поети и художници му вдъхва още по-голямо отвращение към съвременната действителност ( отразено в стихотворението „Марсилия”), именно тя го връща към изворите на поетическото творчество, прекъсва мълчанието му. Там той общува по-пряко и непосредствено с поезията на съвременните му френски майстори на стиха – Бодлер, Мюсе, Рембо, Верлен, Маларме, Самен, Жам и др.
Критиците определят творчеството на Бояджиев като преход между Яворов и Дебелянов. И действително – и най-непрофесионалното око ще открие нещо яворовско, нещо преддебеляновско в творбите му. Песимизмът, тъгата, самотата, греха, прокълната съдба ще сближат и жанрово Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов. Преди Димчо да постигне върхове в елегията, той трябва да преодолее тези, които е постигнал преди него Д. Бояджиев. Седемте му елегии - „Писмо”, „Нощем”, „С дълбока нежност”, „Елегия”, „Сподавен вик”, „Вечерен трепет” и „Марсилия” са шедьоври в жанра предхождащи Дебеляновите творби.
По дух и характер лириката на Димитър Бояджиев е изповедна. Той не се наслаждава на страданието си, а иска да избяга от него: изповядва ужаса на опустошената от безверие душа, търси изход от противоречията, които го гнетят. Поетът се утвърждава като един от създателите на психологическата лирика в българската поезия, винаги пише с активизирани до краен предел емоции и сетива. Понякога в стихотворенията му светът изгубва реалните си очертания, видян твърде лично от автора. Погледът му е насочен навътре, към душевния свят, където открива не по-малко драматичност и конфликтност.
Част от харизмата на Димитър Бояджиев е цялото му физическо излъчване. Всички негови съвременници не пропускат да го обрисуват като много елегантно облечен, физически красив млад мъж (самоубива се на 31 г.). Красотата му била впечатляваща. Но това е била една одухотворена красота, породена от нещо вътрешно – възвишено, нещо божествено.
Един изстрел на 12 юли 1911 година слага край на живота на Димитър Бояджиев и полага началото на друго негово битие – литературното му. Както с времето ще се осъзнае, Димитър Бояджиев ще се нареди сред ония наши поети, безспорни и признати от всички, но останали вечно млади поради ранната си смърт – Хр.Ботев, Яворов, Д.Дебелянов, Хр.Ясенов, Г.Милев, Ник.Вапцаров…
Самоубийството за него е логичен завършек на едно отчаяние и неспособност да се справи със самия себе си. В поезията му това чакане на смъртта – неизвестно кога, но сигурно много скоро – е съпроводено с ужас ( „Писмо”).
След смъртта му критиката посмъртно „оповести” неговото раждане като литературен текст. На гроба, после в печата мнозина, които са го познавали, се чувстват вътрешно длъжни да оценят не само човека, но преди всичко поета.




П И С М О

Все така съм тъжен, Люсиен!
Мисли странни, светли и нелепи
все така ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.

С буден поглед срещам съзорен
небосвода утром, с болка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злочест, другарко скъпа!

Вечер сред тревожна тъмнина,
иде някой страшен и огромен,
с дрезгав глас вещай злочестина.

Ужасен го слушам, Люсиен!
Но защо и твоя сладък спомен
като ужас висне върху мен?



Източник: www.pomagalo.com