Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, общественик и фолклорист.
Петко Славейков е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публициста Рачо Славейков и поета Пенчо Славейков.
Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а детето е спасено по чудо.
Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е от Банско. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко също е наречен Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух.
В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.
П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение — „Акатист на три светители“ — е запазено. През 1843 г. става учител във Велико Търново. Но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен и последователно става учител в други села и градове — Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод като продължава да чете. Работи като учител в първото класно училище в Елена и му дава името Даскалоливницата (подобно на свещоливница, място където се леят даскали).
Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Никола Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги — „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853–56) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856) П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Истанбул, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източно българско наречие) от Българското библейско дружество наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, чийто цялостен превод бил отпечатан през 1871 г. в Цариград. За значението на тяхното дело пише Пенчо Славейков: "Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание." (източник: в-к "Стандарт" от 12.04.2006 г., "Щатски мисионер превежда Библията на български")
В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–67), вестник „Македония“ (1866–72), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–73), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–74), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската екзархия.
За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. В 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения (1876), бива окован и затворен след Априлското въстание. Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.
След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880–81). Издава в. „Остен“ (1879), в. „Целокупна България“ (1879), в. „Независимост“ (1880–83), в. „Търновска конституция“ (1884), в. „Истина“ (1886), в. „Софийски дневник“ (1886) и в. „Правда“ (1888).
За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителствува и му намаляват пенсията. Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г.
И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Сергеевич Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история — „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.
