Дора Петрова Габе (28.08.1886, с. Харманльк, дн. Дъбовник, Варненска област - 16.11.1983, София).
Дъщеря на Петър Габе, преселник от Русия, публицист и общественик. Завършва гимназия във Варна (1903), записва естествени науки в Софийския университет (1904), следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905-1906). Учителка по френски език в Добрич (1907). От 1911 до 1932 пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Англия. През 20-те и 30-те г. изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 Министерството на народната просвета й възлага да редактира (съвместно със С. Андреев) библ. поредица "Библиотека за най-малките". Редактор (1939-1941) на детското списание "Прозорче". Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947-1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
За пръв път Дора Габе публикува като ученичка в Шумен стихотворението "Пролет" в сп. "Младина" (1900). Истинският й творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията "Мисъл", "Демократически преглед" и "Ново общество" през 1905-1906. От началото на второто десетилетие до края на 30-те години обнародва поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални постановки и концерти, статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията "Съвременна мисъл", "Златорог", "Полско-български преглед", "Демократически преглед", "Листопад", "Добруджански преглед", "Изкуство и критика" и др., във вестниците "Слово", "Епоха", "Вестник на жената", "Свободна реч", "Зора", "Женски глас", "Мисъл", "Съвременник", "Вестник на вестниците", "Дневник", "Заря" и др., в детските периодични издания "Светулка", "Детска радост", "Детски свят", "Другарче", "Детски живот", "Росица", "Славейче", "Весела дружина", "Прозорче" и др. След 1944 публикува в литературния и периодичния печат, в детските списания "Славейче", "Дружинка", "Деца, изкуство, книги" и др. Първата лирична стихосбирка на Дора Габе "Теменуги" е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти - на налагащата се поетична конвенция на символизма. Създадена е с редакторската намеса на П. К. Яворов (стигаща до съавторство) и при съставителството на проф. Боян Пенев, чиито образи поетесата съхранява трайно в емоционалната си памет, вплита имплицитно и чрез посвещения в късното си творчество. Втората й поетична книга за възрастни "Земен път" представлява художествен животопис и психография на лиричната героиня, изобразена във време на личностно консолидиране и в дирене на нови посоки в живота. Избраният път е земен; понятията "път" и "земя" функционират с денотативната си яснота и чрез богатството на символните си значения. В сложна гама от ситуационно-психологически превъплъщения и емоционално-чувствени прояви се разгръща темата за любовта-страдание, всеотдайност, всеопрощение, като благороден избор и поведенека доминанта в живота на жената, проследена в традиционни битови реалии, сред градския пейзаж или при активната съпричастност на природата. Лиричната героиня -земна, жизнена, жадуваща полет и преображения, открива опорни точки за духа извън субективния "аз" - в света на изкуството, във всекидневието на "простите, мъдри хора", в историческото битие на нацията, на поробената родна Добруджа. Симптоматично за еволюцията на поетесата - житейската драма на безответната любов се превръща постепенно в драма на духа; лиричният субект се освобождава от кръга на солипсизма, страданието и самотата стават личностна школа за духовно оцеляване и изостряне на интелектуалната впечатлителност. Съзрява гносеологически пренасочено съзнание, обърнато към дилемите на човешкото битие, към загадките на природата и вселената, Виталността на лиричния субект е извор на светъл пантеизъм, в който духът открива празнично ликуване или поема към проблемите на всемира и трансцендентното. "Земен път" набелязва устойчивите особености на лиричната рефлективност на Дора Габе, очертава основните семантични ядра в късната й лирика. Поемите, поместени в книгата "Лунатичка", свидетелствуват за усилията на авторката да се приобщи към идейно-тематичните, изобразително-изразните и лексикалните трансформационни процеси, настъпили в доминиращата естетика и поетика на 20-те и 30-те г. Лиричният субект се преориентира към социалната проблематика, размишлява не само върху самотата като екзистенциален феномен, но се стреми да разгадае и механизмите на обществената обусловената самотност и унижение. Терзае се от неназовима собствена вина за трагедиите на социалните низини; в терзанието се долавя неудовлетвореност от непостигната лична социална реализация. След 1944 г. Дора Габе се подчинява на преобладаващата закономерност в литературния живот ускорена продуктивност, пато
сно-декларативна отчетност на конкретните обществено-политически поводи, осмисляне на творческия жест като социална поръчка на деня. Тематичната й пренагласа носи индивидуално-психологическа отличителност, но е характерна преди всичко за типологичната отличителност на литературното десетилетие. Откликва на темите за престъпленията на фашизма, антифашистката съпротива, партизанското движение (поемата "Вела"), съв. воини в България, началото на социалистическото строителство, борбата за мир и др. (книгата "Неспокойно време"). Продуктивността и тематичното разнопосочие са противопоказни на склонността й към медитация, съзерцателен пантеизъм и вглъбяване в нравствено-философската проблематика. Но творческото й поведение не е само резултат на конюнктурен тематичен натиск; носи белезите и на индивидуална мотивация за изживяване императивите на времето като собствени повели, имплицира стремеж към нови идейно-тематични параметри, обогатен персонаж и прозрения за значимото и мимолетното във всекидневието на "ставащата" история. Изневерила на медитативната си нагласа, поетесата не изневерява на своята непримиримост към постигнатото, на жаждата за обществ. ангажираност и действена съпричастност. Постига значителна версификационна сръчност, обогатява римо-ритмичната и строфичната структура, графичната експресивност на текстовете си. Затова, когато се завръща "към себе си" (по собствените й твърдения с книгата "Нови стихове", Дора Габе носи мъдростта на годините, на човешките изпитания и гражданските самопроверки, на натрупания художествен опит. "Завръщането" като оплодено самооткриване, нова личностна идентификация и реабилитация на суверенния човешки "аз" се осъществява в контекстуалното единство на поредицата от поетични книги "Почакай, слънце", "Невидими очи", "Сгъстена тишина", "Глъбини", "Светът е тайна". Бележещи късния ренесанс на авторката, те са своеобразна лирико-философска серия, единна семантична, изобразително-изразна и стилистико-лексикална система с многопосочни, нюансирани и взаимнообогатяващи се авторски послания. Променена е изобразителната оптика: от индивидуалния ценностен свят (дискретно поднесен) към света на социалнопсихологически и нравствено-философски ценности. Персоналният "аз" на лирическия субект е средоточие и изразител на проблемите на съвременността; те се конкретизират в психологическото времепространство на самоанализиращата се и себеизразяваща се творческа личност. В богата мотивна и интерпретационна гама, при максимален езиков лаконизъм, достигащ до аскетизъм, поетесата осветлява темите за сезоните в човешкия живот, любовта и самотата, преходността на материята и нетленността на духа, мимолетно-мигновеното и непреходното в индивидуалното и вселенското пространство, радостта от съществуването и вакуума на смъртта, за ефимерността на персоналните Изгреви и Залези и вечността на Мирозданието. Гносеологичната тревожност, безответността на въпросите не внушават психологически стрес и агностичен песимизъм; авторката опоетизира самия познавателен акт, усилията за самоситуиране, самоосмисляне на човека сред загадките на всемира, докосването му до квинтесенцията на битието или извисяването на духа до сферите на метафизичното. Темата за любовта звучи с шопеновска изтънченост и приглушен драматизъм. Любовта - потребност на емоциите, сетивата и интелекта, изначална същност, сърцевина на битието, е възведена до универсална екзистенциална и естетическа категория. Тържество на виталните начала, тя води до щастливо нравствено-философско озарение, до прозрения за логиката и хармоничността на всемира, природата и житейския кръговрат. Дора Габе открива богата символика в динамиката на природата ("Глъбини"), синхронизирана с динамиката на човешкото съществуване, с приливите, отливите, възземанията и крушенията на човешкия дух. Създала своя поетична вселена с продуктивно концептуално и структурообразуващо монологично начало, поетесата прави свой оригинален принос в утвърждаването на рефлективно-аналитичната тенденция в развитието на българската поезия през 60-те и 70-те години. С максималната мисловна и емоционална с
гьстеност на изказа, с акцентуването на отделната дума като внушителна семантична единица с богато констативно излъчване и графична самостойност, при разнообразна и овладяна интонираност на белия стих Дора Габе обогатява националното стихосложение и поетична култура.
Дора Габе разгръща дарованието си и в областта на детската литература. Дебютира в "Златна книга на нашите деца" на Ал. Божинов през 1921. Книгите й за деца от 20-те до 60-те години са настолно четиво на няколко поколения български деца, принадлежат към класиката на детското литературно наследство. Възпитават в нравствено здраве, добротворство и жизнелюбие; чужди са на дидактиката и наставничеството, внушават доверие у малкия мислещ човек, субект на своеобразно оцветено поетично световъзприемане, откриващ истините за живота чрез логиката на емоциите, интуицията и въображението. Култивират вкус към бълг. стихотворна реч с игрив ритъм, звучна рима и бодра интонация. Особено място в творчеството на Дора Габе за деца (осъществено и в прозаични жанрови форми) заемат мемоарните импресии, събрани в книжката "Някога". "Малки психологически етюди в поетична форма" (според прецизното определение на Вл. Василев), те разкриват очарованието на първооткривателството и началната адаптация на детето в света на големите, природата и семейството. Възстановяват детската свежест на усетите, поезията на детската впечатлителност и фантазно образотворчество. В духовното прохождане на детето се съдържат и послания към възрастните - за относителността на индивидуалните истини, за равноправието на интелекта, чувствата и въображението, за мястото на природата в съвременната цивилизация. С "Някога" поетесата прави съществен влог в развитието на субективизираната, лирична проза на 20-те г.; интертекстуални връзки свързват споменните импресии с късната й поезия. От 1917 до края на живота си Г. развива активна преводаческа дейност. Превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки езици творби на А. Мицкевич, М. Конопницка, С. Виспянски, К. Тетмайер, Ю. Словацки, В. Реймонт, Ян. Каспрович, Х. Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Ю. Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, К. Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и мн. др. Най-крупното й преводаческо дело са антологиите "Полски поети" (1921), на която Дора Габе е преводачка, съставителка и авторка на характеристиките, "Химни" на Ян Каспрович (1924) и "Анхели" на Ю. Словацки (1925). Отделни книги ("Някога" - преводачи В. Незвал и Я. Рицос; "Почакай, слънце") и творби на Дора Габе са преведени в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.
