Стоян Николов Михайловски (7 януари 1856, Елена — 3 август 1927, София) е български писател и общественик.
Стоян Михайловски е потомък на стар възрожденски високо просветен род. Син на Никола Ст. Михайловски, племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново (1865-1868), завършва Френския султански лицей „Галата сарай“ в Цариград (1872), където е съученик на Константин Величков. След това е учител в Дойран (1872-1874), а през 1875 заминава за Екс ан Прованс, Франция, където следва право.
След Освобождението (1878) Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия. Член е на Свищовския съдебен съвет (1878-1879), главен редактор (1880) на вестник „Народний глас“ в Пловдив, началник на отделение в Министерството на външните работи (1880).
Стоян Михайловски завършва право във Франция през 1883, след което е главен секретар на Министерството на правосъдието (1883-1884), член на Русенския апелативен съд (1887), учител по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889).
Той е извънреден преподавател по френски език в Юридическия (1892-1894) и в Историко-филологическия факултет (1897-1899) и доцент по всеобща лититературна история (1895-1899) във Висшето училище (днес Софийски университет „Свети Климент Охридски“). Дописен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1882, действителен член от 1898.
Стоян Михайловски е председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903) и народен представител (1886-1887, 1894–1896, 1903-1908). Заради статията „Потайностите на българския дворец“ (вестник „Ден“, 1904), насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно. През 1905 се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на „Църковен вестник
Литературната си дейност започва през 1872 в сп. „Читалище“ /Цариград/. Печата и в „Периодическо списание на БКД“, сп. „Мисъл“ и в. „Ден“. Сатирично-публицистичното моралистично творчество на Михайловски е жанрово разнообразно — басни, епиграми, афоризми, пародии, поеми, драми. Неговите басни /„Орел и охлюв“, „Бухал и светулка“, „Секира и търнокоп“/ са класически образци в българската литература, с трайно присъствие в българското национално съзнание. В епиграмите си Ст. Михайловски е пределно афористичен и злободневен. Поезията му, изпълнена с митологични и библейски мотиви, има амбицията да постигне триединство между философия, поезия, политика. Философско-сатиричните му сонети са подчертано космогонични и в същото време — антиномични. Занимават го метафизичните проблеми на битието, противоборството между живот и смърт, добро и зло, Бог и Сатана, свобода и несвобода, аскетичната саможертвеност и властническите инстинкти. Лайтмотив на творчеството му е вечното непостигане на свободата, тържеството на посредствеността и потисничеството. Емблематична за художественото дело на Михайловски „Книга за българския народ“, истинска енциклопедия на злото, чийто сюжет се побира в едно изречение: Заветите на престарелия архивластник към племенника му Галеб, който ще го наследи. Aвтор e и на един от най-светлите химни на българската просвета и култура „Кирил и Методий“ /„Върви, народе, възродени...“/, който заедно с популярното стихотворение „Напред!“ /„Напред, животът е сражение...“/ издава просветителската първооснова на неговия гневен социален критицизъм. Михайловски въвежда източния алегоризъм като форма на социална сатира, възражда и актуализира на българска почва кратките сатирични форми: афоризма, епиграмата, апострофа, сатиричната парабола.
Известен с псевдонимите: Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.
