Иван Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот в семейството на заможния търговец Минчо Вазов и жена му Съба Вазова. За израстването му като поет изключителна роля играе неговата майка – любознателна, добре образована за времето си, енергична и дейна натура, тя го насърчава в първите му творчески опити и до края на живота си подкрепя своя първороден син.
Малкият Иван започва образованието си на 7 години в сопотското взаимно, а след това и в класното училище. По това време учители в града са били Йордан Ненов, Партений Белчев и други. За тях Вазов си спомня в мемоарния си разказ ”Даскалите”. През 1865/66 г. е “подидаскал” (помощник-учител) в Калофер при Даскал Ботьо Петков, през 1866/67 г. учи в Епархийското училище в Пловдив при Йоаким Груев. Тъй като бащата е искал да направи от сина си търговец го праща в Румъния при чичо му Кирко да изучава занаят, но вместо това младият Вазов се запознава с българските емигранти там и продължава да пише стихотворения.
За една учебна година Вазов учителства в Мустафа паша (Свиленград), работи като преводач на френските инженери по строящата се железница София-Кюстендил. Преди избухването на Априлското въстание отново е в родния си град. Става член на местния революционен комитет. През 1876/77 г. е емигрант в Букурещ, работи като секретар на Българското централно благотворително общество. Тук издава първите си стихосбирки – “Пряпорец и гусла” (1876) и “Тъгите на България” (1877).
След Освобождението за кратко е чиновник в канцеларията на свищовския, а по-късно и на русенския губернатор. За да подобри здравословното си състояние заминава за Берковица, където е председател на Окръжния съд. Пише поемата “Грамада”, чиито сюжет се основава на случай от служебната му практика.
Пловдивският му период (1880 – 1886г.) е изключително благотворен за поета. Публикува стихосбирките “Гусла” и “Поля и гори”, в които влиза цикълът “Епопея на забравените”, повестите “Митрофан и Дормидолски”, “Немили-недраги”, “Чичовци”, разкази. Работи като общественик и публицист. Заедно с Константин Величков редактират в. “Народний глас”, сп. “Наука” и сп. “Зора”, издават първата литературна христоматия, изявяват се и като театрални дейци.
Политическата обстановка в България го принуждава отново да е извън пределите на родината. По време на престоя си в Одеса, подтикван от носталгия, започва да пише своята най-известна творба – романът “Под игото”, който и до днес най-превежданата българска книга по света.
От 1889г. се установява в София. Отдава се изцяло на литературна дейност. Редактира сп. “Денница”; създава голяма част от своите разкази, събрани в “Драски и шарки”, “Пъстър свят”, “Утро в Банки”; пише романите “Нова земя” и “Казаларската царица”, публикува стихосбирките “Скитнишки песни”, “Под нашето небе”, “Легенди при Царевец”, “Под гръма на победите”, “Песни за Македония”, “Нови екове”, “Юлска китка”, “Люлека ми замириса” и “Не ще загине”.
Официално се честват два Вазови юбилея. През 1895 бива отбелязана 25-годишнината на писателска му дейност, като му е подарена известната сребърна лира. През 1920г. се навършват 70 години от неговото рождение и 50 от началото на литературната му кариера. По време на тържествата в негова чест Иван Вазов е награден с високи отличия, но може би най-добре признанието към него се проявява във факта, че той е единственият български поет и писател, признат още приживе като НАРОДЕН ПОЕТ. Иван Вазов умира на 22 септември 1921г.